Малките котета
Това лято котараната вкъщи си имаше котета. Знам, че това не е новината на деня, но те са толкоса палави, сладки, пухкави, глупавички и любопитни, че си струва да ви ги покажа 
Левски – панаир
Както всяка друга, и тази година в родният ми град се проведе т.н. ПАНАИР. За какво става съпрос – опънати софри, некакнени, но чакани гости, люлки, сергии, джепчий…. лято, горещо, бира. (Мисля, че това е достатъчно 
).
Различното тази година беше, че имахме повечко от предвидените гости. Не,че беше лошо – напротив, но си беше изморително. Открих, че не съм добра сержитьотка, но определено ми се удава да мия чинии . Братовчедките ми също се присъединиха и по случая ще кача малко снимки
Toga – party…
Чудите се що за животно е това, нали 
Всъщност тива си беше един съвсем нормален рожден ден, с тази разлика, че гостите бяха облечени в чаршафи… забавно 
Ако трябва да сме честни, нито за миг не спрях да се смея…. беше невероятно…
Дори се замислям да заменя пижама-партито, което замислям от ..хм…няколко години с тога-парти
Ето и малко снимки.. като предварително се извинявам на тези, чийто лица не присъстват на снимките…но не мога да кача всички….за съжаление .
Enjoy
Ето го и рожденика…в оранжева тога (чаршаф) … моля обърнете внимание на чехлите
Cacao beach
Почти към края на лятото… слънце…. море…. Какво повече можеш да искаш. Несебър…. плаж…. приятна музика и компания
Благодаря sunshine
На края на света…
Сигурно се чудите, защо точно “На края на света… ” Сега ще хввърля малко светлина по въпроса. Става въпрос за местност, вблизост до моя роден град. Намира се в с. Крушуна, а самата местност се казва Маарата. Който иска да понаучи повечко : http://www.maarata.com/index.php?act=index
Както ще видите и от снимките, местността е невероятно красива и спокойна. А когато си и с приятна компания….няма какво повече да искаш
На баща ми…
Толкова премълчани думи, които сега напират да изригнат …но дори и да го направят, ще са напразни, защото няма да има кой да ги чуе. Толкова много прикрити погледи…но сега няма кого да зарадват. Толкова много недарени прегръдки… а ръцете са студени и няма кого да обгърнат. Толкова много болка…. неизказана, неиплакана… няма да ме чуе. Толкова много пропуснати моменти, за които няма да имам втори шанс. Tолкова сълзи….толкова много сълзи…скрити в тъмното и оставени там. Мислите…лутащи се болезнено в главата ми…. А можеше ли да е инъче….какво ли щеше да бъде?!?!…. Щях ли да съм същата?
Иска ми се да съм направила толкова неща, да съм казала толкова думи, да съм дарила толкова прегръдки и да не съм изплакала толкова сълзи. Боли ме, а думите ме задушават…. А може би можеше да е различно, може би, можеше да е по-добре… Какво ли щаша да е …
Толкова ми липсва понякога упората, силата, подкрепата…. иска ми се да не ми се налага съм толкова силна.
Незнам защо плача…може би от слабост… Но сълзите ще си останат там…в тъмното. … И утре аз отново ще съм силна…….. защото трябва! … Заради всички останали, заради мен.
П.С. Знам, че мястото на този пост не е в публичното пространство, но така тези, които го прочетат, може би ще разберат какво всъщност губят, когато загубят някого….
За моята малка-голяма сестричка
Казва се Даяна и е на 11 год. Доста крехка възраст, но това не пречи вече да е навлязла в пубертета. Но нека ви я опиша малко по-подробно
Тя е висока колкото мен (вече), мургава, с тъмна къдрева коса и тъмни очи (аз съм бяла, със светла права коса и светли очи и да – сестри сме ). В момента е малко като грозното патенце (носи шини и очила), но един ден (доста скоро) ще стане истинска красавица. Ученолюбива е само що се отнася до предметите, които са й интересни (математиката не е в това число 
). Опитва се да е приятелка с всички, опитва се да помага и се тормози, когато някои говори нещо неприятно за нея… Върши и глупости (преди седмица си боядиса част от косата червена, с боята на майка ни), но след това съжалява, естествено… Сърди се бързо и даже плаче без сълзи (само викове и крясъци). Помага много вкъщи и е много стриктна в училище.
Много си я обичам Все пак тя си е моята малка сестричка. Още помня как, преди няколко години, връщайки се от училище, идва при мен и ми показва в малката си ръчичка две камъчета. Бяха най-обикновени и вероятно си ги беше взела от улицата. Каза ми, че това са лунни камъчета и носят щастие и кусмет. Искаше да ми подари едното. Аз посегнах към по-малкото, но тя ми даде по-голямото и ми каза, че аз съм по-голямата и трябва да го взема, за да ми донесе повече късмет. … Тогава не бях кой знае колко голяма и “мъдра”, но все пак млъкнах и я гледах с отворена уста. Това малко и прекрасно същество искаше да сподели своето съкровище с мен. Ако кажа, че се трогнах, няма да мога да опиша пълно това, което изпитах. Много се укорявах за егоизма си и се опитвах да се поуча от нея. Много си я обичам….
Не, че сега не се караме за глупости, но аз не реставам да си я обичам и никога няма да престана. Все пак тя си е моето малко сестриче …. или поне беше….
Последният път, когато се прибирах, тя ме помоли да я заведа до библиотеката и да й направя карта, за да може да си вземе книги за през лятото. Тругнахме и аз по навик я хванах за ръка на светофара, а тя се отскубна. Каза, че не иска да я държа за ръка, защото е вече голяма. Вместо да се зарадвам, аз се натъжих,но нищо не казах. Как успя моето малко сестриче да порасне толкова бързо…. как съм пропуснала това?! Почувствах се така, сякаш тя вече няма нужда от мен, знам , че е глупаво…. почувтвах се ненужна… И защо тя порасна толкова бързо?! Детството й беше толкова кратко. Защо трябваше да порасне толкова бързо…. Имам чувството, че съм прпоснала толкова много неща… важни неща.
Въпреки това, тя винаги ще е моето малко сестриче. Винаги ще я обичам, даже повече от сега. Ще продължавам да се опитвам да я хващам за ръка, когато пресичаме на светофара… Знам, че тя няма да има нужда от това и дори може да ми се разсърди, че я третирам като малка…но… аз имам нужда да го правя.
Много си я обичам….
С деца на Витоша :-D
Беше невероятно. Много забавно и мака, че изгорях жестоко си прекарах невероятно. .Благодаря на всички. Обичам си ви много
Ето и малко снимки
За теб хънн :)
Хм…понякога наистина не разбирам как ме търпиш. Сигурно имаш някакво олимпийско спокойствие (понякога) …:) А аз само кръжа нагоре надолу, оплаквам се как все нямам време, мрънкам, че ми се спи или , че за пореден път съм показала животинската си природа (овчето в мен:П ) и критикувам ли критикувам…. Наистина незнам как ме търпиш и напоследък с тези нерви около изпитите. Тази сутрин се замислих колко съм станала мълчалива и вглъбена (а по принцип е трудно човек да ми затвори устата ) и как само стоя пред компа, уча, спя и ходя на работа. Завъртяла съм се в такъв цикъл, че и идея си нямам как да изляза. А ти продължаваш да си ме търпиш. Сесията и на теб ти се отразява…виждам , че и ти си изнервена и раздразнителна (понякога имам чувството, че сме като вде оси в стаятаа ). Ох….искам да свърши и да си починем. Не искам повече изпити….
Много си те обичкам хън и винаги ще те подкрепям, каквото и да правиш (или каквото и аз да правя). Знай , че винаги можеш да разчиташ на мен. Винаги ще съм там , гледаща тъпо и неразбиращо , но готова да се хвърли след теб . ГУШ
